Концепцията за причинността, а именно линейната връзка на явленията като причина и следствие, е била винаги неоспорима категория; в научната работа, специално, тя ни се струва единствено възможна и мислима. За да удовлетворим научната си логика - причинната връзка между събитията трябва да бъде установена преди да пристъпим към разбирането за проблема чрез въпрос.

Така ние питаме дали физическите разстройства са причинени от умствени такива или обратно. Ние питаме защо потенцията действа, защо подобното лекарство премахва състоянието, което може да причини; дали предписанието на базата на подобието на симптомите премахва също и "причината" за тези симптоми, а именно "болестта". Опитвайки се да открием логичен порядък в лабиринта от симптоми в нашата Материя медика, ние трябва да зададем въпрос като: коя е причината "дрипавият философ", г-н Sulphur, да има екземи и защо същата Sulphur'на конституция може да бъде характеризирана също и с варикозни вени и влошаване от горещо? Кое кое причинява и как?

В най-добрия случай, тези въпроси остават без отговор. Но, всъщност, те ни въвличат в нови и нови алогични парадокси. Самият закон за подобието е логически парадокс от гледна точка на причинността. До такава степен, привидно, причината и следствието могат да бъдат обратими - така емоционалното състояние причинява органични смущения или органичните нередности причиняват умствени разстройства - и двете изглеждат еднакво учудващи. Повече или по-малко отчаяни от вечното търсене на задоволителни отговори, ние, объркани, спираме да задаваме такива въпроси.

Никога няма да допуснем, че самият начин на мислене, който сме възприели, може да бъде бариера пред истинското разбиране на явленията от живота. Колкото и поразително да звучи, точно такова е заключението, което ни противопоставят модерните научни възгледи. Научният принцип за не-причинността, като най-подходящ за по-добро разбиране на природата, е бил изложен от най-точната сред науките - физиката, а съвсем неотдавна и от аналитичната психология.

W. Heisenberg, който въведе т. нар. "принцип на неопределеността" във физиката, се изразява по следния начин:

"Заявявайки, че когато опознаем точно настоящето във всяко отношение, ние можем да предопределим бъдещето, ние правим не толкова грешно заключение, колкото предпоставка за такова. Същността на принципа е, че ние не можем винаги да познаем настоящето."

Основата за това изявление е, че, в атомната физика, самият процес на наблюдение е бил създаден, за да смути и, по такъв начин, да промени посоката на явленията, които са обект на наблюдение. Някои могат да определят с приблизителна точност посоката или импулса на електрона, но не и двете заедно; прецизността на определянето на едното намалява с увеличаването на точността на определянето надругото. Тъй като никога не е разполагала с категорични и точни предпоставки, от които да се направи заключение за последствията, квантовата физика е формулирала законите за енергията по съвсем друг начин.

Така ние можем да разберем схващането на Planck, че законът за причинността, в края на краищата ни е провалил в нашите опити да го приложим към света на атомите. Съчетанието на квантовата енергия и феномена на радиоактивността се формулира от модерните физици като безпричинно явление, а именно, като a priori основни съчетания. Съжденията относно електроните не могат да се правят на базата на линейната причинно - следствена връзка, например, чрез приемане на някои действия като последствие от определена посока или енергиен заряд на електрона. При изразяването на законите на атомната физика се ползва с терминологията на общата описателна статистическа вероятност, която включва посоките, енергийните заряди и действията като координати в една равнина, а не подчинява действието като следствие на посоката и заряда като причини. Така, тоталността на явлението, а именно, неопределимия брой електрони, се включва на статистическа база сред познатите ни качества - донякъде очакваните посоки, отделно енергията, отделно действията и пр. Това е неопределимо, и все пак, по какъв начин даден електрон може да изрази общия статистически закон, на който се подчинява?

Всеки отделен случай е непредсказуем пример за цялост на общия закон на съчетанието, който определя връзките между явленията не като причина и следствие, а като индивидуални и непредсказуеми прояви на общия закон.

В неотдавнашно свое съчинение, касаещо горепосочените факти от физиката, C. G. Jung заявява, че "...откакто причинно-следствената връзка се оказа само статистически значима и само относително вярна, принципът на причинността е само относително приложим при обясняване на природните явления и, оттук, безусловно предполага един или повече други фактори, необходими за обяснението. Това означава, че при някои обстоятелства връзката между събитията е с различно естество, а не причинна, и, следователно, изисква различен принцип на обяснение."

Този различен, непричинен, принцип Jung нарича "синхронизъм". Той го дефинира като "временно съвпадение на две или повече събития, които не могат да бъдат причинно свързани едно с друго, но изразяват идентичен или подобен смисъл". Той отбелязва, че във физическия макросвят ние напразно сме търсили събития, които да не са причинно обусловени, просто защото не можехме дори да си представим явления, които да не са свързани причинно. От друга страна, в дълбините на психологията опит с феномена синхронизъм е трупан година след година под формата на наблюдения върху съвпаденията на вътрешните субективни психологични състояния с обективни външни явления, отнасящи се едно към друго по такъв начин, че простото им "инцидентно" свързване се превръща в статистически установима неправдоподобност. Съвпаденията могат да приемат формата на съвпадение между ендопсихичното състояние на наблюдателя с едновременно протичащо обективно външно явление, което директно кореспондира с неговата психическа същина (пример за това е историята, цитирана по-долу) или със събитие, което се намира извън полето на възприятие на наблюдателя (например, пожарът в Стокхолм е съвпаднал с видението на Swedenborg за него) или като съвпадение на определено психично състояние с кореспондиращо несъществуващо досега бъдещо събитие, което може да бъде потвърдено само впоследствие. За да бъда кратък, ще пропусна многобройните примери, наблюдавани и цитирани от Jung.

Според Jung тези експерименти доказват, че в известна степен психиката може да отмени факторите на времето и пространството и, че движенията на неживите тела могат да бъдат повлияни чрез психиката. Поради невъзможността да се проверят тези опити, идеята за предаване на енергия следва да бъде отхвърлена. Освен това, както Jung посочва, концепцията за причинността не издържа на критиката, тъй като ние не можем да си представим как бъдещи събития "причиняват" свое следствие в настоящето. По такъв начин може да се допусне, поне условно, че неправдоподобни случайности от непричинно естество, например, значими съвпадения, могат да се впишат в картината.

Jung съобщава, че в хода на своите изследвания на колективното несъзнато той непрекъснато се е натъквал на връзки, които не е можел да обясни като просто инцидентни групирания или натрупвания, тъй като връзките на тези "спонтанни съвпадения" се изразяват, общо взето, по такъв начин, че тяхното случайно стечение е представлявало статистическа неправдоподобност. (Според експериментите на Rhine статистическата неправдоподобност може да бъде изчислена на стойности между 1: 250, 000 и 1: 289, 023, 876).

В дадените характерни примери от неговия собствен огромен опит, той предупреждава, че нищо не може да бъде съвършено, давайки ad hoc обяснение, след това той назовава огромно число подобни истории, които по принцип, са не толкова изненадващи и невероятни, колкото неопровержими. Експериментите на Rhine показаха, че всеки случай изисква свое различно обяснение, причинното обяснение, обаче, е незадоволително във всеки един пример.

Един от примерите, които той дава, ще предадем с наши думи:

Моят пример е за млад пациент, който, въпреки усилията и на двама ни да преодолеем съпротивата, оставаше психологически недостъпен. Неговият проблем бе, че винаги знаеше най-много за всичко. Неговото отлично възпитание го въоръжило с оръжие, идеално за целта, а именно бляскаво полиран картезиански рационализъм с концепция за действителността, която по никакъв начин не се подлагаше на съмнение. След няколко безплодни опита да смекча неговия рационализъм, събуждайки малко по-човешки простички чувства, аз се ограничих в надеждата, че нещо от непредвидимата и ирационална природа ще му се случи, че нещо ще успее да разчупи тази интелектуална рязкост, в която се беше затворил. Един ден седях срещу него, слушайки потока от реторика, с гръб към прозореца. Той беше сънувал впечатляващ сън предната нощ, в който някой му бе дал златен скарабей (част от скъпо бижу). Докато той ми разказваше съня си, аз чух нежно чукане по прозореца зад мен. Обърнах се и видях доста голямо насекомо, което се блъскаше в стъклото от външната страна, явно опитвайки се да влезе в тъмната стая. Това ми се стори твърде странно. Аз незабавно отворих прозореца и улових насекомото, както си летеше във въздуха. Беше подобно на скарабей, cetonia aurata, обикновен розов бръмбар, чиято зелено - златиста оцветка силно наподобяваше тази на златен скарабей. Аз подадох насекомото на пациента с думите: "Ето го твоят скарабей. "Тази случка отвори пролуката в дебелата броня на неговия рационализъм и разтопи леда на интелектуалната му съпротива - това, към което отдавна се стемях. Лечение продължи, давайки вече удовлетворителен резултат.

Резюмирайки своята концепция, Jung признава, че синхронизмът представлява силно абстрактна величина, която трудно би могла да бъде визуализирана (unanschauliche). Той посочва, че чрез своето многозначително или интелигентно поведение низшите форми на живот, непритежаващи мозък, и дори неодушевените тела, също попадат в тази сфера, което ни принуждава да изоставим концепцията за психиката като свързана с мозъка. Понякога изглежда, че си имаме работа с формален или формиращ фактор на мислене, независимо от каквато и да било мозъчна дейност, което се изразява еднакво добре чрез неодушевени предмети, тяло и психика. Това отново е в пълно съгласие със заключението на ядрените физици, както е формулирано от Schroedinger като фундаментална концепция, че, невеществените форми лежат в основата на динамизма на материята. Ние се сблъскваме тук с енергия, наричана от средновековните философи cause formalis, въдворяващата ред сила на вродения стремеж към съзидание или "entelechy". Така ние се доближаваме до разбирането за психосоматичното взаимодействие като пример на синхронизъм, а именно, по-скоро като изражение на формиращия или разумния елемент, отколкото на линейната механична причинно - следствена връзка.

Jung отива по-далеч, добавяйки понятието "абсолютно познание", което характеризира феномена "синхронизъм" - познание, което включва отдалечени във времето и пространството явления и което не може да бъде предадено чрез никакви сетивни органи - внушавайки ни съществуването на мислене per se у трансцеденталната природа, което "съществува в психокосмоса и съответстващото му време, а именно, в невизуализируемия пространствено - временен континуум".

Неговото заключение е, че, в светлината на близките взаимноподдържащи се съждения на атомната физика и психологията, се оказва необходимо да добавим към основните категории на научното мислене - пространство, време и причинност - категориите безпричинност или синхронизъм. Както абсолютно безформената и неразрушима енергия се отнася към своята достъпна за възприемане проява във пространството и времето, така и принципът на непричинността, а именно, непостоянната, недетерминирана случайност, изразима само символично чрез аналогия, подобие и мислене, се отнася към постоянната детерминирана връзка между причината и следствието.

Двата подхода - линейната причинност и синхронизма - не се изключват взаимно, а по-скоро се допълват. Естеството на явлението, а не произволният избор, определя кое от двете да приложим. В областта на макрофизиката и нашето съзнателно възприятие на ежедневно наблюдаваните случки е в сила концепцията за обикновената причинност. От друга страна, в субатомната сфера, в областта на несъзнатото и при много дейности на жизнените процеси, причинността престава да бъде приложима и е заменена от принципа на непостоянната, непричинна връзка чрез синхронизма или смислеността.

Как всъщност принципът на "смислеността" практически се вписва в наблюдавания живот и психичните процеси? Спонтанната непродължителна поява на "пакети" от събития, подобно на квантата от микрофизиката, представлява явлението, чиито биологични и психологични изражения G. R. Heyer сравнява с ефектите на "полето" във физиката.

Полето се описва като вид напрежение или натиск, което може да съществува в празното пространство при отсъствие на материя. Това става видимо, когато материални обекти, попаднали в пространство, заето от поле, отговарят на неговото влияние по характерен начин. Този отговор се определя от типа на полето (напр., различни видове метални стърготини в еднополюсно и двуполюсно магнитно поле), и, от друга страна, от характерната реактивност, присъща на обекта (напр., магнитната стрелка отговаря механично с отклонение, докато неоновата тръба излъчва светлина при пребиваването им в едно и също магнитно поле. Обикновено парче дърво не би отговорило въобще. ). Така, полето е вид трансцедентална величина, неподлежаща на пряко наблюдение, която ние опознаваме чрез особеното поведение на предметите, върху които то, полето, действа и чрез което то се манифестира.

По подобен начин, трансцеденталната "смисленост", лежейки в основата на случаите на синхронизъм, се манифестира пред нас само чрез обектите, на които влияе и които, всеки по свой характерен начин, я изразява. Така, когато и да възникне "поле на смисленост" в хода на жизненото съществование, или, ако можем така да кажем, когато даден ход на живота минава през "поле на смисленост", това поле се изязява чрез явления на различини нива (напр., психика, сома), всички те в свой собствен различен стил дават изражение на този формиращ фактор. Заемайки терминологията на математиката, ние можем да кажем, че случаите на синхронизъм Х1, Х2, Х3 и пр., като смислово свързани аналогични феномени в психиката, сомата, външната природа и пр., не само предпоставят непознаваемия пряко трансцедентален фактор Х, но също така ни посочват индиректно пътя за най-пряк достъп до него чрез установяване на общия знаменател на Х1, Х2, Х3 и пр., при ползуване на въображението. Очевидно, също така, концепцията за "полето на смисленост" сама по себе си е само опит за символично представяне на нещо невизуализируемо, което никога не може да бъде наблюдавано пряко. Това, което Schroedinger е казал за модела на атома, е еднакво приложимо и за тази наша концепция:

Представите са само помощ от ума, мисловен инструмент, помагало. . ., от което да извлечем смислена прогноза за резултатите от новите експерименти. . . Ние ги планираме с цел да видим дали те ще потвърдят нашите прогнози - дали прогнозите ни са основателни и дали представите ни и модела, който ползваме, са адекватни. Забележете, че предпочитаме да кажем адекватни, а не истинни. За да е способно нашето съждение да бъде истина, то трябва да е сравнимо директно с реалните факти. Обикновено, работейки с нашия модел нямаме работа с такива случаи.

Сравнително краткият пример, който следва, показва как горепосочените понятия, приложени хипотетично, могат да ни осветлят относно сферата на "полето на смисленост ", част от която ни е позната като симптоматология на нашето лекарства Sulphur. Опитвайки се намерим "общия знаменател", откъдето можем да извлечем само частични прояви на "полето на смисленост", произтичащи от умствените, конституционалните, психологическите, химическите и други познати качества на лекарството, допълвайки с тях фактическия материал, събран от други източници, ние следваме чистия описателен метод на изброяване, който геният на Hahnemann е предвидил и който сега е възприет и от модерната физика. Разбирането на по-общия основополагащ закон за полето може да ни даде възможност да предвидим естеството на очакваните явления - на базата на статистическата вероятност, но не конкретно за дадения случай. По подобен начин, ние можем, след като сме разпознали някоя лекарствена картина у пациента, да предвидим възможната сфера на допълнителните симптоми, които могат да се появят, без да сме в състояние да предскажем точно за този случай, кои от тези възможни симптоми ще излязат наяве, ако въобще излязат.

Освен това, психическите и физическите симптоми, бидейки синхронистично, а не причинно, свързани, могат да се заменят взаимно и така един симптом да се окаже способен да замени друг. Този е и първият проблясък на разбирането как енергиите на болестта и на "подобното " лекарство, като синхронистична същност на едно и също "поле " поради функционалното си сходство, могат да се заместват една друга и, по такъв начин, функционално взаимно да се отменят.

Не възнамеряваме пред аудитория като тази да изразходваме много думи за добре познатите детайли от симптоматологията на Sulphur. Синтезирайки тези детайли в смислена връзка, ние можем да опишем конституция, която е склонна към стагнация: забавена циркулация, недостатъчна клетъчна оксидация и задръжки в отделянето; от друга страна, ние можем, също така, да опишем неговата крайна противоположност, а именно бурната му пламенност: усилена циркулация, кипеж, приливи на кръв, възпламеняване, състояния на усилена преувеличена оксидация и изгаряне, тъканен разпад и невровегетативна свръхстимулация.

Към първата категория можем да причислим симптомите на токсемия, зловонност на кожата и секретите, липса на жизнена реакция, подтиснати или рецидивиращи състояния, недостиг на въздух, безапетитие с усилена жажда, венозна, абдоминална и обща плетора, затлъстяване, птоза и дегенеративни състояния, както и подобряване от движение.

Към нейната противоположност принадлежат класическите горещи вълни, парене, сърбеж, тъканен разпад, бедното клетъчно хранене и асимилация, слабост, празнота, пустота, хипертиреоидни, туберкулозни, катарални, хиперпиретични и възпалителни състояния, както и общата и нервна свръхчувствителност, влошаването от топлина, желанието за висококалорична и пикантна храна - като тук посочваме само част от типичните симптоми.

Ние откриваме, че аналоговият модел на полярни противоположности характеризира също и типа психика и индивидуалност. Едната група пациенти - Sulphur са по-скоро неинтелектуален тип хора, често тип - работяга, скучен, приземен и прозаичен; мургав, груб или затлъстял. Те могат дори да бъдат умствено затъпели, бавни и незаинтересовани без никаква тенденция към самонаблюдение, загрижени само за материалната и физическата страна на ежедневния живот. Психологически, те могат да се класифицират като принадлежащи към интровертния, чувствителен тип, тип, който е приспособен главно към начините за възприемане и ориентация чрез физическите сетива в непосредственото материално обкръжение.

Тяхната противоположност е крайно психологизираният тип, философ, учен или поривист човек на изкуството, вглъбен само в проблемите на ума и духа, на изкуството или философията, безпокоящ се от кого е създаден Бог, кипящ от нови идеи, нетърпелив, възбуден и неспокоен, обхванат от психологически "сърбеж" и "парене", пришпорван и пришпорващ всички останали, въодушевен, ентусиазиран, находчив гений, пълен с инициативи, слаб в реализацията им, ненадежден и неустойчив. Неорганизиран и объркан, той напълно забравя за физическите и материалните неща, с които не е и кой знае колко способен да се оправя. Той е неспретнат, запуснат и мръсен. Накратко, това е типът, описан от Hering като "дрипавият философ". Обитаващ царство на въображението и винаги занимаващ се с реформиране на света, той губи реалната способност за самонаблюдение и критична самопреценка. Психологически, той представлява екстровертен интуитивен тип, чието приспособяване към света става главно чрез способността му "да надушва" невидимите възможности в конкретната ситуация; той е полярно противоположен на чувствения тип, сляп за всички материални неща на деня, винаги предчувстващ и отворен към идеите на утрешния ден.

Нашето непосредствено познание за хората, които проявяват "полето" на Sulphur, е стигнало доста далеч, но ако искаме да проумеем неговия "смисъл", ние се нуждаем от други прояви на различно ниво, за да открием общ знаменател. Един източник на такава информация ни се представя чрез изживяването на въпросната същност като чисто психологичен феномен, както го намираме отразено в алхимичните концепции за Sulphur.

Обратно на общоразпространеното мнение, че алхимиците са просто шарлатани или, в най-добрия случай, примитивни пионери на модерната химия, C. G. Jung убедително показа, че алхимиците са били психолозите на своя ден, търсещи синтез на човешкото познание. Най-добрите сред тях са търсили "философския камък", мистериозния "лапис", символизиращ цялостния човек. Аналитичната психология описва този цялостен човек като "особа", чиято феноменология съвпада точно с богатия и разнообразен символизъм, откриван в алхимичната литература и сродни езически, гностични и християнски писания. Работейки над своите материали, алхимиците въвеждат категорията "несъзнателна психика", която влияе върху гореизброените концепции, образи и видения, проектирани от алхимиците върху веществото и приписани като свойства на материята. Докато за модерния химик тези фантазии са абсурдни и безсмислени, за аналитичния психолог те се отнасят към формиращите елементи на несъзнателната психика; тъй като те могат да се открият не само във фантазиите на алхимиците, но и в мечтите на нашия съвременник, те добиват смисъл и са практически приложими при поставяне на диагнозата, интерпретацията и лечението на съвременните психологически проблеми. По такъв начин, те доказват своята психологическа истинност като вечна, трансцедентална смислова същност на психичната сфера.

Преминавайки по-нататък, можем да споменем, че аналитичният психолог гледа на алхимичните концепции само като на психологически проекции, а именно, ендопсихични явления, наивно приписвани на материята; в психологията въобще не стои въпросът дали материята не може да борави с образите, както, изглежда, се е смятало по-рано. Модерният психолог, ограничен в своите разбирания от общоприетите понятия в химията и медицината, знае твърде малко за динамичните тенденции, откривани в материята, като конституция, индивидуалност и психика, точно както и средният хомеопат познава слабо дълбините на психологията. Но, ако съчетаем тези две области на познанието, можем да се доберем до по-пълно разбиране на "полето на смисленост" и психосоматичния синхронизъм.

За алхимиците, Sulphur представя двойнствената природа на душата. Sulphur има двойнствена натура (Sulphur duplex): единият, белият, Sulphur crudum и vulgare, материалист, скучен, приземен и враждебно настроен към възвишения "лапис", философския камък; и другият, червеният, самият огнен и възвишен "лапис".

Суровият или обикновен Sulphur е познат като олицетворение на земната поквара, материализъм, глупост, порочност, произхождащи от "маста на земята", пепел от пепелта, утайката, измета и боклука на злото и упадъчните сили, същината на гниенето и развалата и източника на несъвършенство, почернящ всяко начинание. Другата природа на Sulphur, обаче, се описва като духовно начало, носител на светлина и огън, душата на природното битие, "ферментът", който вдъхва живот на несъвършените тела, основата на живителната сила на слънцето, смисъла на живота, природната светлина, създателя на хиляди неща, сърцевината на всичко, творящия съзнанието и колорита на всичко живо, основата на копнежа и агресивността.

Освен това, Sulphur е наречен алегорично "лек" и "лечител", лекар на нелечимия свят. Това загатване за вездесъщия, митичен Божествен Лечител (напр. Асклепий, но и Христос), който сам страда от болестта, която лекува. Според митологемата Бог праща болестта, е болестта, е болен (наранен и преследван), е лекарството и лекува болестта.

С други думи, Sulphur въплъщава принципа на всемирната болест и възможността за нейното излекуване. . . това не е много далеч от прозвището, което му дава Hahnemann - "царят на антипсоричните".

Сега ние можем да се опитаме да интерпретираме този символизъм чрез модерните психологически термини. Базисната полярност и конфликтът на душата тук изглеждат като съчетаване и разкъсване между духовното и материалното. Единият аспект изразява силата на физическите инстинкти, които ни въвличат в материалната и чувствената страна на съществованието, на нивото на нашата животинска природа, която, обаче, е формата, източникът и поддържащата сила на нашето физическо съществование и сцената, на която учим урока на живота. Когато, обаче, инстинктите започнат да преобладават едностранчиво, стагнацията води до вътрешно разложение на човешкото у него чрез чисто материалистичното егоистично задоволяване на инстинктите. Обратният аспект представя стимула на интуитивното одухотворяване, което вдъхва живот на непрекъснатия процес на кипене и съзидание, не познаващо покой, подпомагащо, в края на краищата, еволюцията и развитието и винаги противопоставящо на застоя и установяването на нещата в неизменен ред. Обаче, поради изявената едностранчивост той може да загуби почва под краката си и да "забрави" земните ограничения. Човек, който губи контакт с инстинктивната си природа, се превръща в субект на психологическо "раздуване", както виждаме у самомнителния "духовен" човек, проповядващ, поучаващ и преустройващ целия свят, напълно погълнат от умствени размишления.

В елементите на тези психологични картини ние лесно можем да разпознаем елементите на двата контрастиращи типа на нашия Sulphur като индивидуалност и конституция: застойната, задръстена, земна страна и неспокойния, импулсивен, изгарящ, сърбящ, дрипав философ с всички възможни смесици и съчетания на индивидуални елементи в една конкретна личност.

Отвъд тези повърхностни аспекти, обаче, полярността прозира, загатната в мистериозна и сложна плетеница от дух и материя и парадокси на съществованието, които често изживяваме като морални проблеми. Ние се докосваме до това, разсъждавайки за символичното значение на идентичността на болестта: като лекарство и лечител, която прозира в дълбочината си като трансцедентен архетипен принцип, обхващащ и надхвърлящ темите добро и зло, живот и смърт, земя и дух, и стоварва върху нас почти невъзможната задача да обитаваме два свята, отдавайки кесаревото кесарю и божието Богу.

Неосъзнато това може да се яви като маловажен проблем, когато някаква новопоявила се конфликтна ситуация прояви "силовото поле", наричано от хомеопати и алхимици Sulphur.

Какво получаваме от разсъжденията относно гореописания психологически символизъм? Можем да се надяваме, че този подход, даван от хомеопатията и задълбочената психология едновременно, може да ни помогне да направим първите си несигурни стъпки към изясняването на някои смущаващи проблеми, като връзката на жизнените и личните проблеми с болестта, на болестта и симптомите с подобното лекарство и пр.

В синхронистичната, непричинна, a priori подредба на нещата, пакетът от феномени, които асоциираме със Sulphur - външните за него явления, психическия, соматичен, биологичен и химически динамизъм - изглежда изразяват, всеки по свой начин, трансцеденталния смисъл, който, поради ограничените човешки способности за вникване, ние можем само да опишем като напрегнато противоречие между горното и долното, духа и инстинкта, интуицията и физическата действителност, пламъка на творческата импулсивност и инерцията на материята, катаболните процеси на оксидация, изгаряне и разлагане и анаболните жизнени процеси на скрит синтез и преустройство. Когато, у предимно екстровертен индивид напрегнатостта на конфликта надхвърли способността му да го удържа около една вътрешна равновесна точка, която удовлетворява изискванията на двете страни - все някога тази интегративна способност отслабва - тогава едното от двете - силите за удовлетворяване на егоистичните инстинкти, застоят, разложението, развалата и стагнацията или противоположните сили на капризна интуиция, самомнителност, преувеличена духовност - губи почва под краката си, което поражда безпокойство и изгаряща свръхактивност, умствена и физическа. Дали това нарушение ще се изрази във физическо заболяване или като особеност на личността, аналогичен модел лежи в основата и на соматичната болест, и на психопатологията; едно и също "поле" получава изражение на различни нива.

Очевидно, така описаният конфликт е общочовешки и не следва да се прилага само към някои отделни индивиди. Обаче това не противоречи на нашите разбирания, че, макар и Sulphur да е химическа съставка на всички живи тъкани, поддържащи тъканното дишане (цистин - цистеиновия трансфер), то клиничните нарушения, изискващи Sulphur, засягат само определени хора. По подобен начин, "смисълът", който се изразява чрез "силовото поле", е, в своя най-широк аспект, валиден за всеки. Но само за определени индивиди това "поле" се активира по такъв начин, че предизвиква манифестни нарушения в душата или тялото - за психолога този особен динамизъм е добре познат. Ще илюстрираме с една проста аналогия: ние всички имаме бащи и майки и се сблъсваме или не с различини затруднения в отношенията си с тях; но само за отделни хора връзката родител - дете поражда манифестна патология при поява на конфликт между тях. "Полето" може да е винаги налице. То може да се прояви, обаче, само като "констелация", както аналитичният психолог нарича неговото активиране, за разлика от "безпричинното" излъчване на енергиен квант.

Интересен от психологическа гледна точка е фактът, че Hahnemann нарича Sulphur "царя на антипсоричните", разглеждайки, в същото време, псората като универсална болест на човечеството. Подобно на него, Kent сравнява псората с греховността на човечеството. Очевидно, тук ние срещаме един пример, как вникването в този проблем предизвиква една и съща символична представа като спонтанно творение на колективното несъзнато. Алхимиците говорят за Sulphur като за prima materia на "царската" сол и го наричат лекарство и лечител, който въплъщава, а също така и лекува болестта, явявайки се божествено лекарство, панацея за всеобщото страдание на човечеството. Противно на съзнателната преданост на Hahnemann и Kent към принципа на индивидуализацията, която е гръбнак на хомеотерапията, ние откриваме, че от несъзнатото спонтанно възниква архетипният символ на панацеята, божественото лекарство, което лекува всеобщото страдание на човечеството, а именно, разделението между горе и долу. Обаче, божественото лекарство е атрибут на "Аз-а", който е синтезът и целостта на съществованието. Това алхимиците вече са видели в Sulphur.