За хомеопата болестта е дисхармония, която е резултат от увреждането на dynamis или на жизнената енергия, която поддържа нормалните физиологични функции. Болестта е състояние, а не отделно съществуващо явление и проявите й са тези на абнормна физиология, които се наричат симптоми. Продукцията на симптоми винаги е в съгласие с естествените физически закони и всеки знак и симптом е изражение на някакво вътрешно отклонение от нормалната физиология. Те са предупреждения, които природата отправя, за наличието на някакъв по-дълбок проблем и могат да бъдат изследвани, класифицирани и интерпретирани по същия начин, по който се прави това с нормалната физиология. Независимо дали се дължат на хроничен миазъм, на инфектиране с някаква специфична бактерия, на травма или на друго болестотворно въздействие - те съставят езика, който обученият, наблюдателен хомеопат може да чете и интерпретира като индикации за хомеопатични лекарства. Той поставя и обичайната диагноза, но я поставя на точното й място в процеса на избор на лекарството.

Въпреки че е наясно за естеството на болестта, която трябва да лекува и за знаците и симптомите, които са патогномонични за нея, хомеопатът взема предвид и симптомите, породени от спецификите на пациента. Няма два индивида, които да са идентични ментално или физически или да имат еднакви маниери, наклонности, реч, действия или външен вид. Всеки човек се разболява по свой собствен начин.

Вместо да се ограничава в изучаването на общите симптоми, които дават названието на състоянието и да търси някакъв медикамент, който действа благоприятно в подобни случаи (като хинин при малария, салварсан или калиев йодид при сифилис или салицилати при артрит), хомеопатът индивидуализира всеки отделен случай. Той, така да се каже, се вслушва в думите на Потинджър "Нека не забравяме, че има пациенти, които имат болест, както и болести, които имат пациент". Той обръща внимание на всеки знак и симптом - бил той ментален, физически, токсичен или патологичен - и така оформя изчерпателна тоталност от симптоми като основа за избора на лекарство, което съответства на пациента, както и на болестта.

Както посочих в Лекция 1, симптомите и знаците се пораждат от разстроената жизнена сила и това се случва преди и дори без да се оформят патологични тъканни промени.

Различните симптоми и състояния нямат еднаква степен на важност за хомеопатичното предписание. Изборът на лекарството не се прави механично или чрез просто съчетание на симптоми. Напротив, в повечето случаи са налице симптоми, която нямат връзка или особена стойност при търсенето на симилимум, който може да се определи прецизно само на базата на симптомите, наречени "характерни".

Класифицирането и преценката на симптомите представлява най-важната част от нашата работа. Симптомите биват а.) ОБЩИ и б.) ЧАСТНИ. ОБЩИТЕ симптоми са тези, които засягат пациента като цяло. ЧАСТНИТЕ симптоми са тези, които засягат отделна част или орган. Общите и Частните симптоми се разделят на 1. ХАРАКТЕРНИ и 2. ОБИЧАЙНИ симптоми.

1. ХАРАКТЕРЕН е този симптом, който е странен, необичаен и, следователно, отличителен; симптом, който се открива у малцина пациенти и в доказванията на малко лекарства. С други думи, характерните симптоми изразяват индивидуалността на случая и, следователно, са най-важните ориентири при избора на лекарствата.

2. ОБИЧАЕН е този симптом, който се открива у много пациенти и при много болести, както и при доказванията на много лекарства.

Симптомите от всеки клас се степенуват според относителната им стойност при избора на лекарство. Тези степени се изразяват чрез различния начин на изписване на симптома.

Един симптом може да бъде по-характерен за едно лекарство или група симптоми, по-малко характерен за други и съвсем нетипичен за трети. Въпреки че при сравняването могат да се използват много степени, за по-голяма практичност в следващите лекции са посочени три степени - симптомите в първа или най-висока степен са изписани с ГЛАВНИ БУКВИ, симптомите във втора степен - с италик, а тези в трета - с обикновени букви.