През 1817 и 1818 год. Cuvier проучва животинското царство, познанията за което преди него са били твърде разпокъсани и несвързани. Вследствие на положения изумителен труд той класифицирал животинските видове в четири големи царства: Гръбначни, Молуски, Членестоноги и Звездовидни. В тези четири семейства Cuvier успял да вмести всички известни на науката животни.

Съвременник на Cuvier бил и Самуел Ханеман. През този период съществували само няколко названия на болести без никаква връзка помежду си или принцип на класифициране. В медицината царял хаос и суеверие. Човечеството все още е било склонно да приема болестите като дело на Дявола или други зли сили. Липсвали състоятелни опити за опознаване природата на болестите. Това е времето, когато Самуел Ханеман се изгражда като лекар и учен. Неясна за медицинската наука е била връзката между различните болести, което правело невъзможно класифицирането им. За да се създаде логична база за разпознаване на болестните състояния, техния произход и взаимовръзки са били необходими прецизни наблюдения на познатите по това време болести и по пътя на дедукцията да се стигне до подходящата им класификация. Самуел Ханеман посвещава своя логичен ум на учен, за да се опита да промени ситуацията и създава първата в историята класификация на болестите.

Знаменателно е, че в тези си старания той разпознава наличието на бактериите и отдава на тези миниатюрни животински форми, невидими с просто око, много от епидемичните и острите болести. Той обявява това си откритие в 1818 год., повече от 6 години преди Кох да изолира туберкулозния бацил.

Както Cuvier класифицира зоологията в четири големи царства, така и Ханеман класифицира болестите в четири големи раздела. Осъзнавайки, че принципите на класифициране биха били погрешни, ако не са достатъчно всеобхватни, той посвещава няколко години труд на задачата да обвърже посоката на развитие на всяка болест с нейния първоизточник и да намери точното им място в една правилна класификация, съобразена с причинителите и начина на развитие на болестите.

Първата класификация била простичка. Тя обхващала всички болести, причинявани от механични и външни причинители, а това включвало фрактурите, навяхванията и изкълчванията, диетичните грешки, отравянията от екзогенни отрови, термичните травми като измръзвания и слънчев удар и заболяванията, свързани със занятието и професията. Този клас обхваща болести, които са склонни към самоизлекуване или могат да се повлияят чрез адекватни промени във окръжаващата среда или начина на живот. Въпреки склонността към самоизлекуване, прилагането на лекарства при тези състояния може да подпомогне или да ускори излекуването. Всяко едно от тях може да бъде повече или по-малко повлияно от наличието на дълбоко вкоренени болестни предразположения от различно естество, които да ги комплицират допълнително.

Към последователите на Ханеман непрекъснато са били предявявани претенции, че лекуват болестите единствено според техните симптоми, прилагайки лекарства съобразно симптоматиката и обръщайки внимание само на симптоматичното приложение на лекарствата. Всъщност трябва силно да се акцентира върху факта, че Ханеман прави отделна класификация на болестните състояния, произтичащи изцяло от външни причини, каквито са механичните травми. Точно Ханеман е този, който ни учи, че премахването на външната причина трябва да бъде първата стъпка на правилното лечение. Това може да изисква хирургична намеса, регулиране на диетата, отстраняване на дразнещата субстанция, промяна на местоживеенето - всичко, което може да помогне на пациента по пътя му към цялостно излекуване. Ханеман ни напътства да проучваме случаите до самото им начало, до първопричината за болестното състояние и да се съобразяваме с нея при лечението.

При анализирането на своите случаи и задълбоченото изучаване на посоките на развитие на болестните състояния под влияние на хомеопатичните лекарства, Ханеман е впечатлен от начина, по който се повлияват невенерическите заболявания. При лечението на привидно остри болести с очевиден успех, за негова изненада техните симптоми периодично се завръщали през определени интервали. Понякога те били почти същите, но понякога се получавало влошаване на изходното състояние. Търсейки причините за този проблем, Ханеман стигнал до убеждението, че съществува някакво скрито, дълбоко състояние, което е движещата сила на повтарящите се симптоми и което системно се задълбочава, въпреки че външните му проявления съответстват на определено хомеопатично лекарство и временно се повлияват от него. Ханеман осъзнал, че лекувайки острите състояния, се занимава само с част от истинската болест, в противен случай болестта би се излекувала напълно и трайно при назначаването на simillimum.

Ако тези обострени симптоми са само фрагмент от болестта, значи трябва да съществува някаква много по-дълбока, примитивна сила, която лежи в основата на тези спорадични прояви, които следва да бъдат преценявани само според силата и честотата на повторното им появяване. Тази мисъл довежда Ханеман до прозрението, че при предписването на лекарство трябва да се вземе предвид и дълбокото състояние, което поражда острите болести. Негова цел става да открие лекарство, което да влияе и на острата болест и на предполагаемото скрито състояние едновременно. За да може да изпълни тази тежка задача, се наложило да проучи огромен брой случаи и да въведе в употреба голям брой нови лекарства, които да отговарят на увеличаващите се изисквания на практиката и най-вече това да могат да лекуват както острите симптоми, така и подлежащата хронична болест и да превъзмогват скритото първично болестно предразположение.

Това поставя началото на две линии на разследвания - на естествените хронични болестни състояния и на изкуствено предизвиканите болестни състояния, които трябва да бъдат подобни по своята симптоматика и дълбочина на действие на естествената болест.

Ханеман разделя всички болестни състояния на четири големи групи. Механичните увреждания са лесни за разпознаване и класифициране. Останалите три групи Ханеман нарича с термина "миазми".

Той избира това название на проявите на хроничните болестни състояния поради липата на по-добро. Всъщност, в немския език по времето на Ханеман не е съществувала дума, която да съответства по-точно на това, което той е имал предвид. С развитието на модерната диагностична терминология и на съвременния английски език, терминът миазъм изглежда малко неуместен и се нуждае от някои разяснения.

Според общоприетата дефиниция миазъм означава нечисти изпарения или маларийна зараза. Очевидно, това определение не съответства на вложения от Ханеман смисъл. Следователно, по-точно би било остатъчната сифилитична и гонорейна зараза, които в Ханемановата класификация са наречени сифилитичен и сикотичен миазъм, да бъдат назовавани с термина сифилитични и гонорейни стигми. Засягайки родоначалните клетки, тези вируси поставят почти неизличимо клеймо (стигма) върху тях и въздействат пагубно върху по-нататъшното им развитие. Тази стигма слага отпечатък върху конституцията на индивида, който се проявява чрез определена болест, ако вирусът не бъде напълно изкоренен от организма.

Думата сикоза, произлизаща от гръцка дума, означаваща смокиня, има няколко дефиниции в модерните медицински речници, една от които е следната: Термин, който Ханеман използва за означаване на конституционалните ефекти на гонорейния вирус. Ето как една от възприетите дефиниции на думата сикоза кореспондира пряко с това, което Ханеман е имал предвид и което е наричал още болест, протичаща с формиране на смокиноподобни брадавици.

В много случаи Ханеман е успявал лесно да свърже болестното състояние с прекарана венерическа болест и скоро е бил в състояние безпроблемно да разпознава белезите на тази група болести. Отначало той ги разположил в една група, но по-късно разделя венеричните миазми в две групи - сифилис и сикоза или гонорея.

ПСОРА

Въпреки всичко, огромен брой болести оставали некласифицирани. След 10 години проучване на случаи, подробни разпити на пациенти и исторически справки, преодолявайки безброй препятствия, Ханеман очертава кръга на тези некласифицирани дотогава болести и им дава името "псора". Тази дума, с която той означава най-големия миазъм, се дефинира в модерните медицински речници по следния начин:

"1. Скабиес. 2. Псориазис. 3. Терминът, с който Ханеман нарича "сърбящата дискразия", която той смята за родоначалник на всички хронични болести - кожни болести, неопластични процеси, душевни болести и др. ; подобен е на "херпетичната диатеза" на френските автори, но се употребява в по-широк смисъл." Като добавка към определението: "Лепра."

Обяснението в Речника на Funk & Wagnall е: "Псора (патол.): Сърбеж и други подобни кожни болести." Думата съществува в латинския и гръцкия езици, но произходът й е по-скоро староеврейски, откъдето преминава в гръцкия и латинския, а оригиналната дума е tsorat.

Интерпретацията на тази староеврейска дума tsorat изразява много ясно това, което Ханеман е имал предвид. Tsorat: Дупка, следа, дефект; клеймо; често се отнася към проявите на лепрата и други подобни болести. Това е значението на оригиналната староеврейска дума, което трябва да приемем като база за термина, обозначаващ този конституционален недостатък.

В светлината на модерното разбиране за тези състояния, класифицирани от Ханеман като псора, не бива да има съмнение, че оригиналното значение на староеврейската дума има много по-дълбок смисъл, отколкото можем да схванем днес. Дупка, следа, дефект... С натрупването на познания за т.нар. недоимъчни болести ние все повече осъзнаваме, че недостигът на определени хранителни вещества е най-големият общ знаменател на почти всички т.нар. псорични състояния плюс нарушаването на баланса на здравето, който се проявява във вид на свръхчувствителност - функционални смущения, осъзнавани в различна степен от пациентите, които варират от педантичност до неврози.

Огромното мнозинство от болестите по Земята попадат в тази огромна група, която беше наречена "майка на всички болести" и Ханеман откри, че съществува очевидна връзка, която може да бъде проследена, между тези хронични прояви и разнообразните болести, тормозещи като напаст човечеството от най-древни времена, проявяващи се по най-разнообразни начини като чумните епидемии в Древен Египет, лепрата (по едно време само във Франция е имало над 2 000 лепрозориума) и сърбящата зараза, която помела Европа по-късно. В много случаи Ханеман открива тясна връзка между подобни смъртоносни инфекциозни болести и пациенти с упорито повтарящи се симптоми.

Ханеман стига до убеждението, че тези повтарящи се симптоми дължат съществуването си на хроничния миазъм, наречен от него псора и че, оставено само на себе си, това състояние никога не може да се излекува. Докато острите прояви могат да утихнат и да останат латентни за продължителен период от време, хроничното състояние, което предизвиква острия взрив от симптоми, никога не изчезва, освен ако не му бъде противопоставено подобно лекарство.

Ханеман открива, че тази форма на болестта се проявява най-напред по кожата във вид на кожна инфекция или обрив. Кожата е естественото място за нейните проявления, но точно там те са най-застрашени от потискане чрез всевъзможни форми на лечение като лосиони, мазила, минерални бани, хирургични операции за премахване на органи и всичко, което има за цел да заличи проявите на повърхността на тялото чрез илюзорното лекуване на външните симптоми. Тези симптоми избуяват по повърхността и там те могат да навредят най-малко. Вследствие на потискането това конституционално състояние става по-манифестно чрез появата на поредица от обезпокоителни симптоми, които се развиват и могат да засегнат който и да било орган, докато кожните прояви остават латентни.

Ханеман открива, че много хронични заболявания, наричани в медицинската литература с най-различни имена, произхождат с малки изключения от широко разпрострялата се псора. Всички кожни прояви и състояния, почти всички новообразувания като подувания на жлезите, саркоми, карциноми, костни деформитети, хеморагични тенденции, всички супурации, функционални разстройства, нутритивни нарушения, всички остри болестни прояви Ханеман класифицира като псора.

Характерен кожен симптом е силният сърбеж, псоричните състояния винаги сърбят. Всъщност псората се смята не само за майка на всички болести, но и за източник на всички субективни усещания, особено тези, които пациентът описва с формулата "усещане като че ли". Субективните симптоми са толкова по-силни, колкото по-силно е проявена псората в организма.

Въпреки, че фундаменталните миазми имат своите периоди на ремисия и тези латентни фази могат да се проточат с години без каквито и да било изяви, някаква внезапна криза в живота на индивида може да причини внезапния им взрив и пациентът да се окаже със сериозно увредено здраве. Тези кризи могат да имат формата на инциденти, излагане на неблагоприятни условия, някаква лека инфекция, неспазване на диетата или хигиената или други наглед прости неща, абсолютно несъответни на такива тежки последствия. Тук могат да се посочат за пример пневмониите след някакъв инцидент или излагане на неблагоприятни атмосферни условия, инфектирането на малки ранички и множество смъртоносни заболявания, провокирани от привидно дребни причини.

Тук лекарят-хомеопат, вземайки предвид дълбокия псоричен слой, ще изведе на преден план лекарствата, чиято симптоматика е свързана с тези псорични състояния и те ще се справят най-ефективно със задачата си.

Търсенето на лекарства, които могат да лекуват такива състояния, довело Ханеман до разбирането за истинската природа на болестта. Той осъзнал, че динамичната сила на лекарството е тази, която се противопоставя на динамичния план на болестта, но също и че тя, динамичната сила на лекарството, трябва да бъде по-мощна от тази на болестта, за да може да я изкорени.

Ефектът на стигмата се изразява в изтощаване на жизнената сила, деформиране на тялото, затъпяване в интелектуален аспект и смущаване на функционирането на разума. Миазмите винаги действат разрушително, както върху ума, така и върху тялото, те опустошават самия дух на човека. Точно тези болести пълнят болниците в държавата и ние не бихме могли да им се противопоставим разумно, ако не приемем истината за техния древен произход и не пристъпим към лечението им от гледна точка на теорията за миазмите.

Да се отдават всички болестни състояния на външни обстоятелства и на окръжаващата среда означава да гледаме на тях твърде ограничено. Ние трябва да ги разглеждаме в цялата им дълбочина и да търсим simillimum сред дълбоко действащите лекарства - наречете ги антипсорични, ако желаете, за да изкореним това зло. Прилагането на динамичната форма на simillimum е единственото, което ни дава надежда, че можем да се справим с тази задача.

Всъщност, само динамичната форма на подобното лекарство може, евентуално, да бъде simillimum за тези случаи, тъй като въпросните хронични състояния са тясно вплетени във всяка фибра на жизнената сила. Така, че няма никакво значение каква е степента на подобие между симптомите на лекарството и тези на пациента - ако лекарството не е в динамизирана форма, то не може да достигне базисната стигма.