Преди Ханеман, а и в неговите ранни трудове, дозата играе важна роля. За лечение на болни лекарите не са използвали нищо друго, освен груби, материални дози. Ханеман имал възможно най-доброто обучение за онова време и в ранната си кариера следвал точно стъпките на своите предшественици. Дори и след като вече съзирал светлината на закона за подобието, той продължил да използва материални дози и трябва да се напомни, че е постигал излекуване чрез тях, но след продължителни експерименти открил, че по-често от успешните излекувания се проявявали страничните ефекти на лекарствата.

Когато се убедил в това, той редуцирал дозата, намалявайки я отново и отново и наблюдавал внимателно резултатите. Скоро забелязал, че колкото по-малка е дозата, толкова по-добри са резултатите. След като открил и динамичното действие на болестите, неговият логичен ум обвързал този въпрос с въпроса за дозата. Той заключил, че щом болестта е динамична по своята природа, действието на лекарството, което може да я излекува или поне да й повлияе, също трябва да е по-скоро динамично, отколкото физиологично, по форма и по сила.

Колкото повече Ханеман се убеждавал в динамичната природа на болестта, толкова по-ясно виждал динамичния план в лекарствата и толкова по-благотворно било назначаването на подобните лекарства. Много, много постепенно, минималната доза, която винаги е гъвкаво понятие, ставала все по-малка и по-малка, докато не достигнала безкрайно малки стойности.

Все пак, до употребата на минималната доза бил изминат дълъг път. Самата теория се сблъсквала с нарастваща враждебност, най-вече поради неспособността на много умове да схванат идеята за динамичната природа на болестта и естествената тенденция да се гледа на материалните субстанции като на лекарства и на патологичните състояния като на болести и на неспособността да се прозре изражението на болестните състояния чрез субективните симптоми.

Постепенното опознаване на силата на минималната доза се манифестира дори и в доминиращата медицинска школа и е доказано в модерните научни лаборатории. В резултат от това постепенно намаляващите дози бяха възприети от много хора, които до скоро се присмиваха на възможната ефективност на малките дози. Много от водещите аптеки тръгнаха по този път при приготвянето на лекарства за общопрактикуващите лекари. Тази тенденция се прояви в колоидалните препарати и в терапията на жлезите с вътрешна секреция. Напоследък физиолозите показаха силата на витамините, като особено показателни са неотдавнашните експерименти с витамин D. Беше установено, че една трета от трилионна част от кристалната форма на този витамин има лечебен ефект при рахит, докато една петдесетохилядна част има деструктивно действие до степен да предизвика рахит. Този факт за пореден път доказва теорията на Ханеман за силата на малките дози и вредните ефекти на по-високите дози, въпреки че много хора са склонни да приемат такива концентрации като 1/50 000 за безкрайно малки.

Това отново демонстрира закона на Arndt-Schultz за действието и противодействието, който препотвърждава здравата основа на заключенията на Ханеман. Нека се обърнем към "Органон"-а на Ханеман (пето американско издание) и видим какво ни учи във връзка с дозата, без да забравяме, че този въпрос е широко застъпен във всичките издания. Всяко издание, обаче, е поредна стъпка в развитието на минималността на дозата.

§112. В по-старите описания на фаталните ефекти на лекарствените свръхдози често може да се забележи, че в края на такива плачевни инциденти са налице определени ефекти, които се различават съществено от тези, регистрирани в началото на случая. Тези симптоми, обратни на първичните ефекти, са провокирани от действието на лекарството върху жизнената сила и се дължат на нейното противодействие или последействие. То рядко се проявява при приемането с експериментална цел на умерени дози от здрави хора и напълно отсъства при приемане на малки дози. По време на хомеопатичното лечение живият организъм изявява противодействието срещу тези малки дози точно в такава степен, каквато е необходима за възстановяването на естественото състояние на здраве.

§128. Последните експерименти показват, че грубите лекарствени субстанции... разкриват същото изобилие от латентни сили, както и когато са приети във високо потенцирано състояние, постигнато чрез тритурация и сукусия. Но чрез този прост процес скритите и спящи в грубата форма на лекарството сили се разгръщат и достигат невероятна степен на активност.

§156. Почти няма добре подбрано хомеопатично лекарство, което, особено ако се приема в недостатъчно редуцирана доза, да не може да предизвика дори и едно-единствено необичайно усещане или поне някакъв лек нов симптом у много възприемчиви и чувствителни пациенти...

§157. Докато хомеопатично подбраното лекарство, поради своята подобност и минималност на дозата, меко заличава или погася подобната болест... влошаването, причинено от голямата доза, може да продължи няколко часа, но в действителност това са само ефекти на лекарството с малко по-висока интензивност и много подобни на естествената болест.

§159. Колкото по-малка е дозата на хомеопатичното лекарство, толкова по-леко и краткотрайно е явното влошаване на болестта през първия час.

§160. Дозата на хомеопатичното лекарство едва ли може да бъде редуцирана до такава степен на минималност, че да загуби способността си да преодолява и да излекува напълно скоро появилата се и незасегната от неблагоразумно лечение подобна естествена болест. Следователно, ние можем лесно да разберем защо, колкото и малка да е дозата на подходящото хомеопатично лекарство, тя може да предизвика през първия час след неговото приемане осезаемо хомеопатично влошаване с подобен характер.

Не по-малко категоричен е Ханеман и в "Хронични болести":

"Но когато тези усилени естествени симптоми се появяват по-късно и със същата или дори по-голяма интензивност, отколкото в началото, това е знак, че дозата на това антипсорично лекарство, макар и да е добре подбрано, е твърде голяма и това предизвиква опасения, че то няма да постигне ефективно излекуване, тъй като лекарствата, дадени в твърде голяма доза, могат да провокират болест¹, която бидейки в някои отношения подобна, но в същото време по-силна и по-опасна, не може да погаси старата² болест. Причината за това е фактът, че лекарството, използвано в толкова голяма доза, проявява и другите си симптоми, което намалява степента на подобие и по този начин се установява нова, неподобна, също хронична болест на мястото на предишната."

И още:

"Тази голяма доза на лекарството може да развива своя ефект в продължение на 16, 18 или 20 дни, който след това трябва да бъде прекратен или чрез предписване на антидот, или, ако такъв не е известен, чрез даване на друго антипсорично лекарство, възможно най-подобно на преобладаващите симптоми, и то в много умерена доза, а ако и това не е достатъчно за премахване на застрашителната лекарствена болест, чрез назначаване на второ лекарство, възможно най-подходящо за момента...Когато бурният ефект на твърде голямата доза на дори и коректно избраното лекарство се успокои чрез прилагането на антидот или на друго антипсорично лекарство, това лекарство, което е упражнило само вредно въздействие поради голямата си доза, може да бъде назначено отново, защото е хомеопатично на случая и то ще доведе до много добър резултат, но само ако се даде в много по-малка доза и в много по-висока потенция."

И още:

"Никаква вреда не може да бъде причинена, ако дозата на лекарството е дори по-малка от тази, която препоръчах. Тя едва ли ще се окаже прекалено малка, ако се отбягва всичко, което може да повлияе на действието на лекарството или да му попречи...Дори и тогава то ще направи най-доброто, което може да се очаква от него, но само ако е избрано точно и покрива всички аспекти на грижливо снетите симптоми на болестта и, следователно, е хомеопатично, и ако пациентът чрез своите действия не попречи на действието на лекарството...От друга страна, дори и ако не сме подбрали най-подходящото за случая лекарство, ние имаме огромното предимство, че можем лесно да погасим действието на грешното лекарство, поради неговата минимална доза, по начина, описан по-горе, и да продължим лечението без забавяне с подходящо антипсорично лекарство."

Ако хомеопатите изобщо и в частност тези, които сега поемат по пътя на хомеопатията, запомнят това предупреждение, те ще спестят на себе си много проблеми, а на своите пациенти - много излишни страдания. Ханеман е предчувствал загубата на време, усилия и действителното и ненужно причинено страдание, когато възкликва:

"Какво биха рискували те, ако бяха обърнали поне веднъж внимание на моите думи и първо бяха приложили тези малки дози? Какво по-лошо би могло да се случи, освен тези малки дози да се окажат неефективни!? Те не биха навредили никому! Но при тяхното неразумно и упорито прилагане на големи дози в хомеопатичната практика те само се въртят в затворен кръг, който е толкова опасен за пациентите им. Аз се опитах да спестя на тези лекари проблемите, които сам треперейки преживях, но успях да преодолея, ала след като са нанесли толкова вреди и са загубили толкова много време, те все пак могат, стига наистина да искат да лекуват, да се насочат към единствената правилна цел, която аз отдавна им посочих честно и открито, давайки им и достатъчно разумни основания за нейното преследване."

Че Bоеnninghausen също е преминал през този "затворен кръг" свидетелства той самият в своите "Кратки записки", цитирани в "Хомеопатията, Четиво за образованото немедицинско общество": "Аз също, воден от почти единодушните твърдения за несъстоятелността на това учение, давах, макар и за кратко, големи дози и то с много лоши резултати."

Хомеопатичното дозиране се базира на закон, така като изборът на лекарството се базира на закона за подобието. Действието и противодействието са еднакви и противоположни - това е фундаментален закон и точно той трябва да ни води, когато прилагаме лекарствата.

Т.нар. първично действие на лекарствата и т.нар. вторично действие на лекарствата се проявяват пред всеки наблюдател. Като типична илюстрация можем да вземем гаденето и повръщането на Ipecacuanha. В малки дози тя лекува болести с гадене и повръщане, когато и останалите симптоми съответстват. Opium предизвиква дълбок сън, когато се прилага според обичайната практика, но Opium има неоценима стойност, даден хомеопатично, в малки дози в случаи на дълбока кома. Цитираните примери касаят класически лекарства, употребявани в големи дози или, както обикновено се казва, във физиологични дози за някои често срещани болестни състояния.

Физиологичното действие на лекарствата, обаче, няма нищо общо с лечебното им действие от хомеопатична гледна точка, защото хомеопатичните лекарства никога не се прилагат във физиологични дози. На пръв поглед това може да прозвучи нелогично, тъй като можем да ги приложим в ниска потенция, но все пак ние никога не търсим техния физиологичен ефект.

Физиологичното действие е токсично по своята природа, следователно, вредно за пациента. Физиологичното действие на лекарствата не е лечебно действие. То е точно противоположно на лечебното действие и никога не се използва в хомеопатичната практика с лечебна цел. Употребата на лекарства в тяхната физиологична форма е признание на опитите да предизвикаме лекарствени симптоми заради първичното действие на лекарствата, а също така потвърждение, че лекарят, който прилага лекарства по този начин, никога не е наблюдавал вторичните симптоми. Когато говори за наркотичните лекарства в §113 от своя "Органон", Ханеман казва следното:

"... Тъй като те (наркотичните лекарства) унищожават чувствителността и усещанията и потискат раздразнителността, което е тяхното първично действие, изострената чувствителност и повишената раздразнителност често се наблюдават у здрави хора като последействие след използването на наркотици, дори и в умерени дози."

Патогенетичен е терминът, използван от хомеопатите като по-точен за означаване на първичните симптоми, предизвикани от лекарствата и като синоним на термина токсичен. С други думи, симптомите могат да се предизвикат от големи дози или от лекарства в груба форма, но тези симптоми са патогенетични, а не лечебни. Тези симптоми могат да покажат фамилна прилика, както членовете на едно семейство, които при определени обстоятелства имат подобни общи реакции. Но за да приложим нашите познания за лекарствата като лечебна мярка, ние трябва да знаем много добре какви потенциални възможности имат. Тези потенциални възможности не могат да бъдат открити чрез патогенетичните симптоми.

Хомеопатичното лечение протича без проява на странични лекарствени ефекти. То не е свързано със страдание. То е меко. То е съпроводено с израстване. То е динамично по природа. Следователно, хомеопатичните лекарства се дават, заради динамичното им действие и никога с цел предизвикване на лекарствени ефекти. За целта лекарствата се дават в минимално количество, което ще повлияе жизнената сила, и което, както казва Ханеман, никога не може да бъде прекалено малко.

Ние трябва да помним, че при намаляването на дозата, независимо от степента му, винаги остава нещо от лекарството. Материята не може да бъде разрушена. Тя може да бъде променена чрез потенциране, но никога не може да достигне абсолютното нищо.

Хомеопатичната доза трябва да бъде така подбрана, че след приема на лекарството да не се предизвикват никакви нови симптоми, които биха били лекарствени ефекти. Можем да видим леко влошаване на наличните симптоми веднага след приема на лекарството, което скоро отминава и се последва от продължително подобрение. Само едно-единствено лекарство във възможно най-малка доза ще ни осигури щастливи резултати. Страданието бързо намалява, силата е съхранена, здравето на пациента е възстановено.

Не бива да мислим, че безкрайно малките дози не могат да предизвикват симптоми. Напротив, такива често се появяват у по-чувствителни пациенти. Всъщност, най-добрите доказвания са реализирани чрез приемането на високи потенции от чувствителни изпитатели.

Когато бъде назначено, хомеопатичното лекарство, което е много подобно на естествената болест, не среща никаква съпротива, защото сферата на неговото действие е вече завладяна от подобната болест и съпротивата на тази сфера е преодоляна от подобно действащия болестотворен агент. Засегнатите органи и тъкани са открити за атака, следователно, податливостта към действието на подобното лекарство е силно повишена. Хомеопатичното лекарство действа върху същите системи, които са въвлечени в болестното състояние по подобен начин от болестната причина. Следователно, за да не се усили страданието, е задължително да се използват възможно най-малки дози. По тази причина хомеопатичната доза винаги е краткодействаща физиологична или патологична доза. Тя трябва да бъде толкова малка, че да не е в състояние да причинява силно влошаване на съществуващите симптоми и никога не трябва да е толкова голяма, че да предизвиква нови симптоми.

Наред със закона за лекуването съществува и закон за дозата и, когато използваме хомеопатично лекарство, това трябва да се базира на този закон, защото, ако хомеопатията постига нещо, то е, защото тя се основава на природния закон и установения в природата ред. Този закон и този ред са фиксирани и неизменни. Дали ще ги следваме е без значение за тях, но има огромно значение за резултатите от нашата работа. Количественото измерение на действието, необходимо за предизвикване на някаква промяна в Природата е най-малкото възможно. Критичното количество е винаги минимално, безкрайно малко.

Близко до ума е, че същата сила, която установява целебната връзка между лекарствата и болестите и е регулирана от този закон, трябва в същото време и по същия начин да определя количеството и метода на назначаване на лекарствата. Решението за това следва да се взема не на базата на някакви случайни идеи и прищевки, а именно според нашата интерпретация на този закон.

За да го изясним, нека опитаме да оформим ясна концепция за елементите на този проблем. Те са две групи - такива, които принадлежат на пациента и такива, които се асоциират с лекарството.

Първо, имаме работа с изопачаване на стимулите към органите или функциите на тялото и със смущение на естествените връзки. Чувствителността на тези органи към стимули е усилена, потисната или напълно угаснала. Тя може да се изостри спрямо определени влияния дори до степен на непоносимост или да се потисне до такава степен, че да се реагира съвсем вяло на външните влияния или реакцията да липсва напълно. Става дума за чувствителност, която в здрав организъм не може да бъде открита изобщо или се проявява в различна степен. Съвкупността от тези промени оформя групата от най-важните за нашето разследване факти и дава основата за правилното разбиране на състоянието на болния.

Нека в интерес на темата вземем предвид само тези промени, които имат връзка с влиянието на лекарствата. Често пациентът се оказва свръхчувствителен към минимално количество от някое лекарство, бидейки еднакво нечувствителен към другите, дори и в големи дози. Ние се срещаме с това често. Обяснението за него е илюстрация на закона за дозата. Промените в чувствителността образуват първата група общи елементи на проблема. Тези от втората група принадлежат на лекарството.

Те обуславят силата на лекарствата да предизвикват смущения в действието на жизнената сила, така че тя вече да не работи в онази хармония, която създава чувството за благополучие. Силата да действа по този начин съставлява лечебното свойство на лекарството и тя е силата, която влияе върху органите при състояния на променена чувствителност и която трябва да дозираме във всеки отделен случай съгласно закона за дозирането.

След като сме отговорили на първия въпрос при предписването - Кое е лекарството?, проблемът за особената чувствителност на органите поставя следващия въпрос, на който трябва да отговорим - Колко от това лекарство да дадем, за да възстановим загубеното равновесие на жизнената сила в конкретния случай? В отговорите на тези два въпроса се състои целият проблем за излекуването.

Как можем да разберем степента на специфичната чувствителност към действието на лекарството преди да сме го назначили? Чрез същия процес на събиране на информация, който ни е довел до избора на правилното лекарство. Това също е въпрос на подобие. Вече сме обсъдили кое е лекарството, чието действие върху здрав организъм е най-подобно на симптомите на загубеното равновесие на жизнената енергия, което наричаме болест. Следващия факт, който трябва да си изясним е: Колко е подобно то, т.е. каква е степента на подобието? Отговорът на този въпрос определя количеството на необходимото лекарство, което е в обратно пропорционална зависимост от степента на подобието. Това представлява основният закон за дозата, определящ количеството и потенцията.

Какво представлява подобието? Подобието, което лекува, е сходство на характерните симптоми на лекарството с тези на болестта. Характерните симптоми на болестта и на лекарството са тези признаци, които им придават индивидуалност и специфика, т.е. които ги отличават от общата болестна група, респективно от фамилната група на лекарството.

Следователно, нашата следваща задача е да преценим колко близко е подобието с онова количество характерни симптоми, които очертават най-точното подобие. Колкото по-голям е броят характерни симптоми на болестта, в които откриваме съответствие с лекарството, толкова по-малко е количеството и по-висока потенцията, които трябва да използваме.

Връзката на лекарството с болестта се крие изцяло в степента на чувствителност. Лекарството е по-силно от болестта само поради своето подобие. Без такова то не притежава никаква сила, освен във физиологична доза, а това никога не води до излекуване. Ако пациентът не е чувствителен към действието на лекарството, тази връзка пациент-лекарство не съществува. Въпросната връзка се определя от голямото подобие между тези елементи на болестта, които показват специфичната й природа, и характерните черти на лекарството и то право пропорционално на степента на чувствителност на пациента.

В състояние на болест чувствителността подчертано нараства, сякаш каналите на болестните състояния се отварят широко и това, което не е действало в състояние на здраве, бива незабавно сграбчено при болест. Сходството на групата от симптоми е по-изразено и съответно на това най-малката възможна доза ще отговори задоволително на тази повишена чувствителност и следователно ще бъде лечебна.

Познанията за основните принципи на този закон обясняват защо смятани за нелечими болестни състояния често се излекуват от много високи потенции, докато ниските не са успели дори да ги облекчат. От друга страна, тези познания ни задължават да усвоим много добре нашата Материя медика. Познанията на този закон помагат да получим по-ясно разбиране за хомеопатичното изкуство.

[1] Изкуствена лекарствена болест

2 Естествената болест

1.      Защо Ханеман е започнал експерименти с разредени лекарства?

2.      Защо смятаме, че лекарството има динамично действие?

3.      Какво е имал предвид Ханеман, твърдейки че: "... грубите форми на медицинските субстанции... не могат да разкрият изобилието от латентни сили, така както го постигат силно разредените лекарства." ?

4.      В какво се състои процесът, който води до освобождаване на латентните сили в разредените лекарства?

5.      Какво представлява хомеопатичното влошаване на болестта?

6.      Какви симптоми предизвикват лекарствата в големи дози или в груба форма?

7.      Защо тези симптоми нямат значение или влияят твърде слабо върху хомеопатичното предписание?

8.      Защо смятаме, че законът за най-малкото действие трябва да се възприема като закон за дозирането?

9.      Кои са двата основни елемента на обсъждането на лечението на болестните състояния?

10.  Как влияе степента на подобие между лекарствените и болестните симптоми върху размера на дозата?

11.  От какво се определя връзката между лекарствата и болестта?

Отговор: От чувствителността.

12.  Как влияе болестта върху чувствителността на пациента?

13.  Как се обяснява ефикасността на високите потенции при състояния, при които ниските не носят дори облекчение?