Благодарение на способността си за фино наблюдение и на индуктивния метод на разсъждение Ханеман се е убедил в закона за лекуването - similia similibus curentur - и го обявява за универсален, базисен закон в терапията.

Ако съществува някакъв общовалиден закон з излекуването, той трябва да изразява определена връзка между медицината и болестта. За да има практическа стойност, тази връзка трябва да бъде явна и ние трябва да можем да демонстрираме такова отношение между болестта и нейното лекарство, при което разпознаването на болестта да детерминира лекарството. Болестта не може да бъде разпозната по друг начин, освен чрез изучаване на явленията, наречени симптоми. Те са достъпни за нашето наблюдение и сетива и са опознаваеми. Лекарството притежава съответна на болестта способност да предизвиква специфична изкуствена болест, която ние разпознаваме също чрез наблюдение на симптомите, появили се след назначаването на лекарството. Силата да предизвиква такива явления наричаме свойства на лекарството.

Характерно за болестта е да предизвиква определени явления, които не могат да бъдат видени при състояние на съвършено здраве. Това се отнася както за функционалните, така и за структурните промени. Симптомите са всичко, което можем да научим за болестта. Само посредством наблюдението на тези проявления ние можем да използваме закона за лекуването и не може да съществува генерално разбиране на правилото за лекуване, ако то не включва разглеждането на симптомите като един от задължителните елементи. Може да се каже, че разбирането на симптомите в даден случай има първостепенна важност и този, който разбира изражението на болестта чрез тези явления, е подготвен да следва закона за лекуването във всеки отделен случай. Симптомите са единственото изражение на болестното състояние. При обсъждането на всеки отделен случай се вземат предвид усещанията във вида, в който ги изразява пациентът, външният вид на всички телесни части, обстоятелствата, при които са се появили симптомите и различните начини на комбиниране на симптомите.

Когато един симптом се проявява при наличието на определени обстоятелства и никога при други, тази очевидна връзка между него и тези обстоятелства се превръща сама по себе си в симптом или по-скоро в част от симптом. Без връзката си с обстоятелствата описанието на усещанията е съвсем непълно. Много често съпътстващите обстоятелства имат по-голямо значение за случая, отколкото усещанията, но тях най-често ни съобщава пациентът.

Два или повече симптоми могат да се появят едновременно или да се синхронизират един с друг толкова често, че могат да се приемат като един симптом при нашия анализ. Както нищо в природата не може да се представи с едно-единствено свойство, така няма болест, която да се прояви чрез един-единствен симптом.

Законът за лекуването трябва да представя определена връзка между свойствата на болестта и лечебните качества на лекарството или с други думи, ние трябва да имаме концепция за характера на действието на лекарството върху живия организъм, която да обяснява закона за лекуването.

Характерът на лекарството се изявява не чрез единичен ефект, а чрез група ефекти. Тази група ефекти е единствената изява, която имаме и можем да имаме на характера на действието на лекарството върху живия организъм и, тъй като същите ефекти се откриват и при болестните състояния, те представляват единствената възможна връзка между лечебното действие на лекарството и болестта. Не може да съществува закон за лекуването, който не отразява определена и недвусмислена връзка между тези две групи ефекти.

Хомеопатичният закон утвърждава явната връзка не само между доказаните лекарства и известните болести, но и тази между изобилието от неизследвани потенциално лечебни субстанции и все още неизвестните атрибути на болестта. Подобно на закона за гравитацията, законът за лекуването, даден ни от Ханеман, не е и не може да бъде ограничен в рамките на една малка група състояния. Съществуващите днес рамки на неговото приложение са резултат единствено от ограничеността на нашето познание. Ханеман и неговите последователи формират единственото общество на медицински философи, които са били винаги верни на индуктивния метод на разсъждение и следвайки този научен метод, основан на фактите, те са утвърдили този закон в терапията.

Законът за лекуването е потвърден от практическия опит, който показва, че лекарството може да отстрани група симптоми, подобни на тези, които то самото е в състояние да предизвика. Този закон, основан на наблюденията на фактите, се явява продукт на индуктивното мислене и дългогодишният опит от неговото прилагане в практиката доказва неговата истинност и надеждност.

Никое лекарство не би могло да излекува болест, ако не е способно да действа върху всички засегнати от болестта части или органи, директно или индиректно. Колкото по-голяма е степента на подобие на лекарствените симптоми с тези на болестта, толкова по-близо до нея достига лекарството и толкова по-динамично е неговото действие. Броят на частите на човешкия организъм, възприемчиви към лечебните действия на лекарствата, превъзхожда многократно този на органите, описани в анатомията, защото болестта и излекуването не се развиват в тъканите, освен като отражение на процеса, породил се в дълбините на човешкото същество. Това ние можем да видим в почти безграничното разнообразие от симптоми, причиними и лечими от лекарствата. Почти неограничен е броят на частите на тялото или на който и да било орган и всички те страдат заедно, някои повече, други по-малко. Засягането на един елемент може да се различава от това на останалите, но съвкупното страдание оформя болестта на тази тъкан или отделен орган. И колко по-сложна тогава е болестта на цялостния организъм, дори когато нейните прояви се класифицират като "локална болест"! Един орган може да страда сам толкова, колкото и една клетка може да страда сама. Всяка болест засяга по специфичен начин и в специфична степен всеки орган, всяка тъкан, всяка молекула.

Навикът е причина понякога да се изразяваме схематично, без задълбоченост, но аналитичният подход ни припомня, че болестните проявления са разцъфтяване и външна изява на вътрешния смут, който не може да бъде открит дори и при най-подробното изследване на коя да е клетка или част от човешкия организъм. Ние можем да видим болестните проявления, но никога самата болест.

Никое лекарство не е в състояние да обезпечи съвършено излекуване, ако не упражни лечебно действие върху всяка засегната от болестта част и то в точно съответствие със степента, в която е засегната. Потенцираното лекарство, назначено съгласно закона за подобието, е истинският регулатор на жизнената енергия, която се намира в интимна близост със самия живот.

Целокупността на коя да е болест е съвкупността от болестните действия, усещания и проявления. Един истински, пълноценен и разбираем закон в терапията трябва да разпознава всички болестни феномени и да показва връзката между тях и целебното средство. Тази връзка трябва да бъде ясна и пряка.

Joslin казва, че степените на възможните връзки между действието на лекарствата и болестните промени могат да бъдат представени като един огромен кръг. Идентичността е неговият център и там стои изопатията. В непосредствена близост около него се разполага най-високата степен на подобие. Това е територията на хомеопатията, на simillimum. Съседен на нея е кръгът на подобното, не толкова съвършено, но все още значително. Това е полето на почти подобното, но не на simillimum.

Изопатията не е хомеопатия и това не бива никога да се забравя. Изопатията е еднаквост. Хомеопатията се базира изцяло на подобието и нейното съвършенство ни дава сигурност в нашата работа и в резултатите от нея.

Ние не можем да бъдем обвинени, че водим война със симптомите. Ние по-скоро се водим от симптомите във войната с болестта.

Законът за лекуването, similia similibus curentur, е фундаментален, както всеки друг природен закон. Това е закон с универсална приложимост към човешките болести. Той е от ранга на законите в астрономията. Той е единственият всеобщ закон за лекуването на физическите и менталните болести на човека. Това е единственият метод за лечение, който произтича от единния генерален принцип и единственият метод за лечение, който продължава да устоява на атаките на времето и променящите се условия. Това е природен закон, открит чрез следване нишката на индуктивното мислене и чиято истинност е доказана с безброй изпитания и проверки.

1.      Кое е пределът на това, което се надяваме да научим за болестта?

2.      Какво можем да научим за действието на лекарствата?

3.      Каква роля играе наблюдението за хомеопатичното предписание?

4.      За какъв тип симптоми най-често ни говори пациентът?

Отговор: За усещанията си.

5.      Какво представляват конкомитантните симптоми и как преценяваме тяхната относителна тежест?

6.      Защо казваме, че хомеопатичният закон установява ясна връзка между лекарствата и болестта?

7.      Какво представляват болестните проявления?

8.      В какво се състои разликата между изопатията и хомеопатията?