Случвало ли ви се е някога да се чудите защото здравните съвети са толкова противоречиви?

Причината е, че две трети от медицинските проучвания са погрешни или фалшифицирани!

Дейвид Фрийдман

Случвало ли ви се е да останете объркани от съвета на здравен експерт? Дори хора като мен – с многогодишен опит в науката и медицинската журналистика – започват да се почесват по главата, когато видят как едно проучване противоречи на други или се оказва погрешно.

В началото на 2008 нова директива за спешно терапевтично поведение при сърдечен пристъп заяви, че вече не трябва да се притеснявате за обдишването „уста към уста” като част от КПР (кардио-пулмонална ресусцитация – реанимационните мерки, включващи главно сърдечен масаж и изкуствено дишане – бел. ХомеоХелп). Вместо това, трябва нон стоп да притискате и отпускате гръдния кош.

Тъй като бях получил моя сертификат от Червения кръст за завършен курс по оказване на спешна помощ няколко години по-рано, аз поисках да науча повече; но открих, че макар тази промяна да беше вече официално приета от Европейския съвет по ресусцитация, Червеният кръст продължаваше да обучава хората да обдишват „уста към уста”.

Така че аз попитах Пол Шверт – експерт по сърдечна ресусцитация, който всеки ден кара човешки сърца да започват да бият отново. Той ми каза да забравя за КПР, защото дори добре обучени неспециалисти рядко я извършват достатъчно добре, за да постигнат някакъв реален ефект.

Каза ми, че най-доброто решение е използване на автоматизиран външен дефибрилатор – портативен, лесен ползване уред, който се открива все по-лесно и по-често на обществени места.

Аз открих статия, в която пише, че този уред може да повиши успеваемостта при спасяване на хора със сърдечен пристъп в извънболнични условия с от 1 до 80%. После, обаче, прочетох друго проучване, което показва, че подобни уреди не повишават преживяемостта, сравнено с тази след КПР.

Не е особено учудващо, че здравните проучвания, провеждани от „експерти”, оставят мнозина от нас объркани – а това се отнася и самите лекари.

Джон Йоанидис – лекар, специализиращ инфекциозни болести, който се занимава и с анализи на медицински проучвания – направи преглед на стотици проучвания и откри, че две от всеки три заключения от изследвания, публикувани в медицински списания, по-късно се оказват погрешни.

Проблемът е, че това обикновено са заключенията, които вашият лекар чете, когато решава дали има смисъл да предпише на детето ви антибиотик за възпалението на ухото и дали ползата превишава рисковете, когато на всички мъже на средна възраст се препоръчва да приемат всеки ден малка доза аспирин.

Степента „две трети погрешност”, констатирана от проф. Йоанидис, може да се окаже още по-висока – той изследва едва 0.1% от проучванията, публикувани в престижните медицински списания. Тогава, какво всъщност става, за Бога?

Ето някои от причините за грешките на експертите:

ИЗСЛЕДОВАТЕЛИТЕ си ИЗМИСЛЯТ РЕЗУЛТАТИ от ИЗСЛЕДВАНИЯ

Представителите на изследователската общност обичат да казват, че „расовите” фалшификации, които срещаме в медиите – като измисленото твърдение на южнокорейския изследовател Ву Сук Хванг, че е клонирал човешки стволови клетки през 2005 – все пак са рядко явление.

Друг всеизвестен пример е този на изследователя на рака Уйлям Съмърлин, който спечели награда, задето „успя” да присади кожа между генетично несъвместими черна и бяла мишка.

Оказа се, че той е използвал маркер, с който е нарисувал тъмни петна по козината на бяла мишка.

Изглежда, че фалшификациите в науката съвсем не са толкова редки.

В едно анонимно проучване, проведено сред 3200 медицински изследователи и публикувано в „Nature”, една трета от тях признават, че поне веднъж са фалшифицирали или „украсили” резултати от проучване.

Друго подобно проучване констатира, че половината от научните работници заявяват, че са им известни изследвания, чиито резултати са били подправяни.

Разобличените фалшификатори, обаче, са единици.

Какво мотивира такова изненадващо ниво на нечестност и мошеничество?

Отговорът е прост: изследователите имат нужда да продължават да публикуват впечатляващи открития в научните списания, за да вдъхват живот на научната си кариера, а някои от тези изследователи изглеждат неспособни да стигнат до такива открития чрез почтена работа.